Апокалипсис - Част 7

Много ама много ви се извинявам, задето се забавих толкова много... зациклих....
- (В) Бояне, Бояне... -  Вальо се опитваше да ме събуди тихо.
- (Аз) А какво?  - казах стреснат
- (В) Шшт... тихо, чуваш ли?
- (Аз) Ооо не, ееей да му е*а майката, много шум сме вдигнали снощи!
- (В) Да бе, виж пробих малки дупки през вратата, ела да скиваш колко са много...
- (Аз) Сега как ще се махнем, Емили (Ели) като разбере много ще и стане гадно.
- (В) Ами би трябвало греблото за сняг да помогне...
- (Аз) Вярно, че ние го сложихме за такива ситуации, през толкова много дали ще минем?
- (В) Абе, ще минем бе спокойно.
- (С) Какво става?
- (В) Еми как да ти го кажа... зад вратата е пълно със зомбита, но сигурно ще можем да минем през тях с автобуса
- (С) Наистина ли?
- (Аз) Вярно е, но автобуса дори да заседне, ще издържи на атаките и като се освободи малко пътя, ГАЗ!
- (С) И сега какво ще и кажем на Ели
- (Аз) Няма как да го скрием, така че...:  Ели,.... Ели!
- (Е) (Прозява се)... Да, кажи? Тръгваме ли?
- (Аз) Ами ще тръгваме, но навън е пълно със зомбита...
- (Е) Сериозно ли? И сега!?
- (Аз) Какво сега? Тръгваме! С автобуса ще минем през тях.
- (Е) Ще успеем ли?
- (В) Спокойно.
- (Аз) Вальо, айде качи се на шофьорското място, Ели и Силвия влизайте, аз ще отворя гаража, качвам се веднага и потегляме...
- (В) Да внимаваш!
- (Аз) Да бе, добре.
Останалите влязоха, а аз тръгнах да отварям вратата на гаража. След, като я отворих един бродещ, който беше точно пред вратата, ме нападна и ме събори. Докато му държах гърлото с едната ръка, с другата извадих пистолета от колана и го застрелях в главата. Останалите заразени се привлякоха от шума и тръгнаха към мен, адреналинът потече буйно в кръвта ми и времето се забави, оглеждах се наоколо и очите ми засякоха дупката в пода, където са влизали работниците за да ремонтират автобусите отдолу. Тръгнах да се скрия вътре и затворих вратата (дупката имаше плъзгаща се врата отгоре си), докато затварях, за последно видях как ужасените момичета ме погледнаха през задния прозорец на автобуса. Скрих се, а отгоре рев и блъскане. Чух как тръгна буса, зомбитата се привлякоха и тръгнаха след него. Отгоре ми вероятно бяха останали най-много 5 до 10 от тях. Останах в тъмната дупка само с пистолет, амуниции и телефона. Вероятно се питате защо още нося мобилен телефон? Просто все още си мисля, че може някой да ми се обади, пък и ми служи за осветление понякога и има игри ... ... ...
След около час, всичко вече беше затихнало, плъзнах леко вратата, колкото да мога да си покажа главата и да погледна навън... зомбитата са се отдалечили от дупката. Сега е моят шанс да се махна от тук! Като същинска нинджа излязох навън и се скрих зад един контейнер, нямаше вече много зомбита и реших да си ида вкъщи за да проверя дали случайно някой е оцелял. Момент, ще взема камиона в автобусния гараж, с който носихме ресурси! Връщам се и се качвам, ключовете са вътре... потеглям. Докато карах все си мислех, къде ли са сега приятелите ми, Вальо беше единственият ми жив приятел, харесах Емили, а без Силвия не е забавно. Сега ги няма и аз съм сам. Пристигнах, все още носех ключовете в себе си, влязох в апартамента. На пръв поглед - нищо, почнах да отварям стаите, когато стигнах до стаята на майка ми и баща ми, видях че те лежаха мъртви в леглото. Е това е, то колкото ми беше кофти, задето си изгубих приятелите, сега съвсем се депресирах. Седнах в един ъгъл в нашата стая и се замислих какво да правя сега... гледах в една точка и се надъхах да си търся останалите приятели. Станах и си облякох екипа за Нинджуцу (тренирах боен спорт, който изучават нинджите, от там имам и екипировка), закачих си катаната за гърба, взех  пистолета и тръгнах да си търся приятелите. Понеже са бяхме преместили наскоро, трябваше да отида в стария си квартал за да ги намеря. Взех на баща ми ключовете за колата и тръгнах с нея. Влизах с взлом във всеки апартамент, но нямаше и следа от моите другари, седнах в апартамента на последния човек при който отидох и се чудех какво да правя. След около минута от всякакви мисли, които прехвърчаха в главата ми, се сетих за една приятелка, но чак в Тополовград (на около 200-300 км. от мен), но няма как, нея искам да я намеря! Напълних резервоара и още 2 резервни туби гориво по 10 литра от една бензиностанция, от същата взех храна, вода и карта. Подпрях картата на волана и си начертах пътя с един молив и ето, че пътешествието ми към моята близка приятелка от Тополовград започна. Тръгнах от бензиностанцията в 12:00 часа след около 3-4 часа шофиране вече стигнах и си починах, хапнах си, пийнах си. Време е да я намеря ул. Лозенград... обиколих целия град и я намерих. Видях къщата на Деница, входната врата беше широко отворена, това разбира се е лошо, защото може да е мъртва. Влязох вътре, но нямаше никой и нищо отворих всички стаи, но никъде я нямаше. Пет минути по-късно излязох от къщата и отидох в едно магазинче отсреща. Там имаше мъртво тяло, вероятно на продавачката, пронизах я с нож в главата за всеки случай. Пуснах решетките, като отвън сложих надпис, че има оцелял. Влязох в склада да се установя и да почна да я търся из градчето. След като влязох видях нещо, което просто не можех да го осъзная - там беше Деница, двамата се спогледахме и не можехме да повярваме, стояхме така най-много 10 секунди. Тя ме гледа, аз я гледам и не помръдваме.
- (Д) Боби ти какво правиш тук? Направо не мога да повярвам, че си жив, а още повече, че си тук!
- (Аз) Аз пък дойдох да те намеря в къщата ти, но там те нямаше...
- (Д) Да нападнаха ни през нощта, от тия крясъци веднага разбрах, че става дума за зомбита
- (Аз) Ти как се отърва, имаше доста трупове на земята
- (Д) Ами баща ми не знаеше нищо за зомбита и той ги заплаши да се махнат с пушката си, а майка ми беше на село при баба за малко и я нямаше вкъщи. Баща ми стреля, а аз бях зад него, казах му да бягаме, а той ми каза да вляза в стаята си, него го хванаха в коридора и ми извика да заключа да не ме хванат, обаче аз ги знаех тези работи и само затворих, не заключих и го изчаках, но после гласът му спря да се чува. Стана ми едно ужасно гадно, но излязох от прозореца и се скатах в склада на тоя магазин.
- (Аз) Кога стана това?
- (Д) Преди малко повече от 2 седмици.
- (Аз) Какво прави 2 седмици, как не си откачила сама?
- (Д) Обикалях из целия град да си търся приятелите, единствено намерих гаджето си но него го убиха преди 6 дни.
- (Аз) Намери ли майка си на село?
- (Д) Да и тя беше мъртва, заедно с баба ми?
- (Аз) Шибана работа...
- (Д) А с теб какво стана, беше ми писал, че си влязъл в болница нали?
- (Аз) Да, добре че имаше едно момче с мен, за 4 дни станахме добри приятели.
- (Д) Е какво стана, разкажи ми?!
- (Аз) Ами видяхме през прозорците какво е станало и тръгнахме към мола, там видяхме две момичета и се настанихме с тях в един ловен магазин в същия мол...
- (Д) Как стигнахте дотам?
- (Аз) Еми видяхме една кола и с нея...
- (Д) Аха и в ловния магазин ли останахте?
- (Аз) Е чакай сега ще ти разправям.
- (Д) Добре, давай...
- (Аз) Така, пренощувахме в ловния магазин и после отидохме до едни автобусни гаражи, там си избрахме един автобус да го тунинговаме и по него се забавихме две седмици, последната вечер, в деня, в който свършихме с автобуса бяхме готови да тръгваме, ние празнувахме и след това си легнахме.
- (Д) Нещо по-така не стана ли?
- (Аз) Какво по-така...?
- (Д) Празнували сте, вероятно сте се напили?...
- (Аз) Не, нищо не е ставало!
- (Д) Те останалите къде са сега?
- (Аз) Чакай сега ще ти разкажа..., тая сутринт Валентин ме събуди и чухме зомбитата навън, те бяха много, зарази шума от това, че празнувахме. Щяхме да минем с автобуса през тях... аз отворих вратата на гаража, а другите ме чакаха и аз да вляза в автобуса, обаче точно пред вратата е имало едно зомби и то ме нападна ама аз го убих и другите зомбита тръгнаха към мене, не сварих да се кача и се скрих в една дупка, нали там където влизат майсторите под автобусите да ги поправят... влязох и се затворих вътре и после чух как автобуса запали и замина.
- (Д) Тебе те оставиха така ли? Егати хората!
- (Аз) Е те нямаше как да ме спасят, зомбитата бяха адски много и не може да се излезе от автобуса. След около час и половина заразените вече ги нямаше и аз излязох, взех камиона, с който носехме провизии и се прибрах вкъщи, да ама баща ми и майка ми ги заварих мъртви на леглото си.
- (Д) О, ужас!
- (Аз) Да, така ми стана гадно, седнах в един ъгъл да помисля какво да правя. Взех решение да тръгна да си диря приятелите, ама никой не можах да намеря, сетих се за теб, приготвих се и тръгнах. Като пристигнах, доста обикалях да намеря улицата, на която е къщата ти. Влязох вътре с надеждата да те намеря ама само трупове, после дойдох тука, че нямаше иначе къде да пренощувам.
- (Д) Шантава работа, ти хареса ли си едно от момичетата?
- (Аз) Това вече няма значение, повече няма да ги видя.
- (Д) Не се знае...
- (Аз) Ееей забравих да потърся Андрей
- (Д) Кой е Андрей?
- (Аз) Един съученик той ми е добър приятел, който съм сигурен, че е оцелял!
- (Д) Да не е някакъв дето у тях е пълно с оръжия или е изгледал много зомби филми?
- (Аз) И едното и другото, ще ти разкажа за него... искаш ли?
- (Д) Уау, давай...
- (Аз) Той ми е съученик от 4 години вече. Познавам го много добре и двамата се интересуваме от оръжия и всякакви подобни неща, той е също като мен, разликата е че майка му и баща му са бивши военни, а дядо му е бил ловец и у тях имат огневи и хладни оръжия. Стрелял е много и разбира много повече от мен.
- (Д) Искаш да го потърсим ли?
- (Аз) Ами... да.
- (Д) Какво знаеш за тази зараза?
- (Аз) Няма Интернет, телевизия... радиото не хваща добър сигнал, само това и че вероятно са виновни на американците
- (Д) Хмм... и аз така си помислих, те нали са пристрастени с техните зомби истории...
- (Аз) Деничке, утре сутрин ще тръгнем, става ли?
- (Д) Да бе естествено.
.....