Апокалипсис - Част първа

Здравейте, казвам се Боян на 17г. съм, в една болнична стая съм с момче на име Валентин (18г). Вече сме 4-ти ден в болницата, на 5-тия трябваше де ни пускат да си ходим. Дотук историйката е реална, наистина бяхме в болницата от 18 декември до 25 декември 2012г.
Всичко започва, когато учени разработват вирус, с военни цели. Самолетът лети към Иран за да изпробват биологична бомба. Той обаче се поврежда и товара пада над Варна.
   
Събуждам се към 08:00 часа и отивам до банята да се измия, връщам се в болничната стая и си пускам телевизора. Каналите липсват и го изключвам, изваждам лаптопа – няма интернет и решавам просто да си цъкам Left 4 Dead 2, докато се събуди Вальо. Внезапно чух експлозия навън, Валентин скочи стреснат на крака и двамата поглеждаме през прозореца за да видим какво става. Навън гледката изобщо не е красива: има блъснати коли, хората се разхождаха, като пияни, а навсякъде се шириха трупове, с които се хранеха тези пияни хора, това би си кацал някой, който изобщо не е чувал за зомбита, но ние двамата сме зарибени фенове на Left 4 Dead и изобщо всякакви филми и игри свързани със зомбита, но двамата знаем, че ще е много по-трудно отколкото в играта, но като, че ли имаше известна радост, съвсем мъничко ние се радваме, че ще изживеем тръпката, от това да оцеляваш в зомби апокалипсис.
- (В)Бояне, според  теб какво става? – попита уплашен, какъвто съм и аз.
- (Аз)Братле не мога да повярвам и ти знаеш. – отговорих стреснат.
- (В)Аве мой, аз сигурно сънувам нали вчера играхме Left 4 Dead на моя лаптоп.- каза той.
- (Аз)Слушай какво, трябва да измислим план как да отидем до мола, без тия да ни изядат. – казах треперейки от страх.
- (В)Добре ама нали знаеш, че няма да е, както в играта.
- (Аз)Да знам ама мен ме тревожи тоя абокат как ще го махна, не знам има ли някаква процедура или нещо . . .- бях доста разтревожен за него, да не би да стане инфекция, ако го махна не както трябва
- (В)Спокойно видях веднъж медицинската сестра как го маха на един човек, ти не се притеснявай за това, въпроса е какво ще правим в мола.- попита ме, като ме погледна някак си странно, като че ли ми няма доверие.
- (Аз)Виж в Грандмола има ловен магазин близо до него е супермаркета.-казах умно
- (В)Ааа да бе, вярно че имаше ловен магазин, ами айде да се приготвяме тогава!-каза той ентусиазиран
- (Аз)Добре, слушай сега в сака имам... ъъъ... едно джобно ножче... кърпички, карти, фенерче и една ябълка. Ти...?
- (В)Еми имам фенерче, кърпички и портокал.- каза той
- (Аз)Дай да менкаме ябълка за портокал
- (В)Какво, за това ли мислиш сега?!
- (Аз)Не бе майтапя се, аз имам раница, със сакове няма да стане работата, дай да напъхаме най-важното в нея, че ми омръзна от тая болница.
- (В)Ама ний сме тука само от 4 дена.
- (Аз)Че малко ли са, айде махай таз пижама и се облечи аз ще прибера всичко
- (В)Добре, имаш ли нещо за хапване, че вчера свърших яденето, а съм гладен.
- (Аз)И аз съм гладен имам тука 3 кроасана и 2 парчета пица
- (В)Супер, дай да се наядем и да тръгваме...
Готови сме да тръгваме, остана само да си махнем абокатите. Доверих се на моя човек и го махна само за миг. Залепихме лепенки там където бяха, облякохме си дрехите, нахранихме се и тръгнахме. Докато вървяхме по коридора към аварийното стълбище, видяхме една от сестрите, лицето и беше изцапано с кръв и вървеше, като хората навън.
- (В)Бояне ами сега?-попита уплашен
- (Аз)Да я изчакаме да влезе в някоя стая и просто да затворим вратата.
- (В)Не, не ще се забавим, трябва да идем преди да се мръкне!
- (Аз)Е, другия план е да я нападнем с ножчето.
- (В)Пич то е малко, едва ли ще я убием.
- (Аз)Ами единия ще я събори, а другия ще я промуши в главата.
- (В)Добре, а, виж тя влиза в оная стая?
- (Аз)Давай да затворим вратата и да се махаме, че не издържам повече тук.
Излизаме, зомбитата са много, връщаме се и отиваме до охранителната стая, вътре е охранителя и е зомби. Не знаем какво да правим, естествено трябваше да го пронижем в главата с ножчето, ама аз не смея да се покажа, а камо ли да ида до него. До нас виждаме табло с пожарникарски кран, вътре имаше и секира. Издебнах го в гръб и го праснах в главата със секирата, намерихме един пистолет. Сложих пистолета в джоба си, но си казахме, че ще го използваме само ако ни нападнат, не за разчистване на пътя.  
- (Аз)Вальо как ще стигнем чак до мола пеша, като си имаш в предвид, че трябва да се пазим да не ни видят или чуят.
- (В)Ми нямам представа, да намерим кола с ключове, сигурно от всички тука някоя ще запали.
- (Аз)Давай да търсим, ама да не се разделяме, чее...
Слава богу зад болницата почти нямаше зомбита и Вальо видя една обещаваща кола.
- (В)Ела да видим оная кола.

Супер е, но мога ли да си позволя да ти предложа лека корекция и добавка към историята?

Първо - Момента в който мислите план как да стигнете до мола. Преди това може примерно да се замислиш "Как ли е семейството ми? Дали и те са зомбита? Дали ще се наложи в един момент да пръсна главата на майка си и да подпаля баща си? Дали?", като в този драматичен момент проронваш сълза и ръцете ти почват да треперят, краката ти се подкосяват и сядаш на земята, облегнал гръб в стената. Заравяш лицето си в шепите си и започваш да плачеш безсилно, знаейки в какво се е превърнал света. Всичките ежедневни проблеми като училище, сметки за ток, евтина и качествена храна, цената на бензина, любовта...Всичко си е заминало. Вече е история. Осъзнавайки това те обзема неконтролируема паника, започваш да говориш безсмислено.."зомби..нощ..болка..страх..смърт...всички ще умрем..." При което приятелят ти започва да те успокоява и да те уверява, че някак си ще се справите, въпреки че знае, че в един момент и двамата ще умрете по брутален начин. Осъзнаваш, че всичките ти хубави спомени в момента са безполезни..Всичката надежда се превръща в купчина объркани мисли, комбинация от ужас, безсилие и депресия. Виждаш всичките си любими хора като халюцинация..Шестия ти рожден ден, духаш свещичките, всички се радват и се смеят, ти се смееш, щастлив си...Свършваш училище, напушвате се с приятели, смеете се, гледате филм на кино, щастлив си...Влюбваш се в най-красивото момиче на света, обичате се, целувате се, правите страстен секс, празнувате втората си годишнина, пиете червено вино и ядете синьо сирене с грозде, пак се целувате, прегръщате се, тя ти казва, че си всичко, което някога е мечтала да има, ти и казваш, че я обичаш неизмеримо много, щастлив си...Всичката тази позитивна емоция мигновено изграря с ярък пламък и се превръща в пепел от забравено щастие, експлозия от болезнен катран, заливайки сърцето ти с мрак, спотаена омраза към съдбата, безпомощен гняв, изгаряща болка, непосилно чувство за страх от нещо невидимо, живота ти се струва безсмислен, искаш да се самоубиеш, болката от загубата превръща някога топлото ти сърце в безчувствен, студен, сив камък, под който е погребана само мъка, омраза, нещастие, отчаяност и неизказани думи...Искаш да умреш...Сълзите се ронят от нещастните ти очи, усещаш топлината им, знаеш, че това е кръвта на всичко, което някога си обичал..на всичко за което някога си копнял............В този момент приятелят ти те прегръща и плачейки ти казва, че трябва да тръгвате ако искате да успеете.

Второ - пропусни частта с яденето. Събуждайки се в болница и осъзнавайки, че всички са зомбита едва ли ще ти отвори апетита и ще седнеш да хапнеш, знаейки какво е навън и какво трябва да направиш, за да оцелееш.

Засега това е от мен, малко е емоционално и драматично, но ако искаш помощ с цялата работа мога да ти асистирам, падам си по такива неща. Ако не ти харесва нещо си прецени и коментирай.

Е да за яденето сигурно си прав, а онези неща, които изписа със всяка част малко по малко ще ги има
Опитвам се да си представя, че това става в момента и така написвам историята, всичко възможно най-реално какво ще стане, това ми е целта не да ви го поднеса, като американски филм ами, като нещо реално, разбираш ли. А това, което предложи наистина ми допада, но съм го има в останалите части, които все още редактирам, тя още не е готова цялата историйка, радвам се, че някой проявява интерес и наистина оценявам това, че си се нагърбил да пишеш такъв дълъг коментар за да ми помогнеш с историята!

bgcommander написа:Е да за яденето сигурно си прав, а онези неща, които изписа със всяка част малко по малко ще ги има
Опитвам се да си представя, че това става в момента и така написвам историята, всичко възможно най-реално какво ще стане, това ми е целта не да ви го поднеса, като американски филм ами, като нещо реално, разбираш ли. А това, което предложи наистина ми допада, но вече съм го има в останалите части, които все още редактирам, тя още не е готова цялата историйка, радвам се, че някой проявява някой интерес и наистина оценявам това, че си се нагърбил да пишеш такъв дълъг коментар за да ми помогнеш с историята

Нямаш проблеми, кеф ми прави дори! Но ти твърдиш, че искаш да е максимално реално, нали така? А сега се замисли и се постави в тази ситуация. Стоиш си и си викаш "Дали нашите за зомбита" и след това "Дай да хапна една ябълка, пък ще видим по-нататък.." Схващаш ли ми мисълта? Когато изпиташ нещо такова, емоциите които ще изпиташ са силни. А когато емоциите са силни, се събират. Мислиш си първо за едното, после за другото и те почват да се редят разбираш ли? Това което съм написал е какво точно би изпитал в такъв момент, не можеш да го разпръснеш из отделните глави, това е все едно да хванеш средата и да я сложиш в началото, а началото да го пляснеш преди края. Питай нещо ако не разбираш.

Да бе разбирам, но точно аз имам чувството, че съм безсърдечен към тия неща когато някой почине, имам примери, ето един (Бях на 13-14 някъде там)
Баба ми, с която бях много близък почина, всички наоколо плачеха само аз си мислех, че това е гадно и толкова, като цяло си мислех дали има някой приятелче с топка сега пред блока. Вероятно за това не съм ги написал тези драматични моменти, нямам представа как бих реагирал, дори да използвам цялото си въображение, пак няма да мога да си представя точно тази сценка, в която разбирам, че близките ми са починали, надявам се да ме разбираш

bgcommander написа:Да бе разбирам, но точно аз имам чувството, че съм безсърдечен към тия неща когато някой почине, имам примери, ето един (Бях на 13-14 някъде там)
Баба ми, с която бях много близък почина, всички наоколо плачеха само аз си мислех, че това е гадно и толкова, като цяло си мислех дали има някой приятелче с топка сега пред блока. Вероятно за това не съм ги написал тези драматични моменти, нямам представа как бих реагирал, дори да използвам цялото си въображение, пак няма да мога да си представя точно тази сценка, в която разбирам, че близките ми са починали, надявам се да ме разбираш

Мога да ти кажа и причината за това - малък си. Не се засягай, просто още не си осъзнал някои неща, които само и единствено с времето се осъзнават. Ти реално погледнато искаш да си направиш историята от твоята гледна точка, а в тази ситуация аз работа нямам, защото не споделям твоята гледна точка.   

Еми малък сам си, вярно е, не се засягам изобщо и със сигурност много неща не съм разбрал още.

bgcommander написа:Еми малък сам си, вярно е, не се засягам изобщо и със сигурност много неща не съм разбрал още.

Радвам се, че го осъзнаваш. За жалост 80% от обществото в твоята възрастова група са пълни идиоти, мислещи че света се върти само около техния welfare...